Днес се навършват 567 години от Битката при Варна, водена от полско-унгарския крал Владислав III Яголо, в която освен неговите войски, участие са взели чехи, германци, хървати, румънци, българи, сърби, литовци, арменци, босненци и папски рицари.
Походът на Владислав III е планиран от европейската общност и е обявен за Кръстоносен поход от папа Евгени IV, като отговор на заплахата за Европа, породена от факта, че след като завладява Балканския полуостров, Османската империя организира нападения към европейските западни феодали.
Водените от 20-годишния полско-унгарски крал войски завладяват през 1443 г. последователно Ниш, Пирот и София. Поради тежката зима и разногласия сред предводителите на войските, Владислав III подписва десетгодишно мирно споразумение с османлиите. Убеден от папския легат Чезарини да продължи военните действия, заедно с трансилванския воевода Янош Хунияди и с подкрепата на войски от множество държави, Владислав III подновява похода. След превземането на големите дунавски крепости и Велико Търново, войските се насочват към Варна, където според предварителни договорки трябвало да ги очакват генуезки и венециански кораби, които да ги отведат към Константинопол.
Османският султан Мурад II подкупва собствениците на корабите и с тяхна помощ преминава Босфора с многохилядната си войска, която преминава зад тила на водените от Владислав III войски. На 10 Ноември 1444 г. започва битката между двете войски, която се води между Варненското езеро и Франгенското плато.
Документиран е изключителният героизъм на младия пълководец, както и на власите, унгарците и българите, които разбиват първоначалните османски атаки. След постигнатите успехи и разбягването на османските войски, около султан Мурад II остават само малка част еничари. Владислав III видял в това възможност да убие Мурад II и въпреки съвета на Янош Хунияди се спуска с войска от 500 полски рицари към центъра на останалата османската войска. Въпреки, че преминава през отбранителите и убива лично много от тях, след като еничар от защитната линия на Мурад II убива коня му, Владислав III е заобграден и пада обезглавен.
Обезкуражени от смъртта на Владислав III, европейските войски са смазани от турските войски, като Янош Хунияди предвожда отстъплението на оцелелите войни.
Поглеждайки към този исторически момент, днес може да се запитаме – какво ли би станало, ако европейските войски бяха спечелили тази битка. Подвигът на този 20 годишен крал, който се противопоставя на набралата огромна сила Османска империя, е огромен. Дори много по-опитни пълководци също биха взели грешно решение, водени от моментните успехи на бойното поле, но колко много само ни се иска Мурад II да е бил оставен да избяга, а битката да е спечелена... Може би днес и ние щяхме да усещаме много повече европейското в нас. До Варна да има замъци, каквито има в Будапеща. Да имахме 500 години за развитие и за обогатяване на страната. Може би дори след Световните войни западните страни нямаше да ни подарят на СССР...
Но това всичко са неща, които е можело другите да направят за нас...а днес, също като в много моменти в историята ни, трябва да разберем какво всеки от нас може да направи, както за себе си, така и за хората около него, за града си, за държавата си... и сега е моментът да покажем, че можем да сме европейците, които е трябвало да бъдем...
Ироничното е, че преди 657 години на тази дата България се отдалечава критично от Европа, а отново на 11 Ноември, но през 1989 г., на страната ни е даден втори шанс за европейско развитие, отделяйки се от съветския блок и започвайки най-новата страница от историята си... Въпросът е как този път всички ние ще се възползваме от това, и оценявайки разликата между днешната реалност, и тази преди 22 години, да разберем, че всичко около нас подлежи на промяна, и от нас зависи тази промяна да е такава, каквато ни харесва...
